Ходиш...
Преди всичко
трябва да спомена, че Ком – Емине никога не е било моя мечта. Бях чувала за
маршрута и толкова. Но познавам себе си като човек,който бързо и лесно се
запалва и гори, докато не се осъществи идеята.. Харесвам, когато ми се изпречи
възможност да опитам да надскоча себе си по някакъв начин и Павел и Ели се
появиха в точния момент и на място да ми покажат предизвикателство, в което
можех да се потопя, да горя и да живея цяла година.
Сутринта се
събудих с ведрата мисъл „Да му се не види, не знам какво е, но ще го
направя!“ И ето, пиша вече след второ
направено Ком-Емине 2 години по-късно.
Ангел беше
много лесен. Вероятно и той като мен е
бил заинтригуван, защото, когато му казах,че можем да затворим и направим
прехода през юли следващата година той
каза само : „Разбира се“. Работим заедно
и това прави въпроса с отпуските безпроблемен. Ангел е идеалния водач на малка група. Вярно,
налага се да го догонваш и ако си болен, куц, дебел, уморен /научих се,че
думичката –стар не е подходяща за тук/ ще ти е адски трудно, но безропотно
поема всички грижи по настаняването във всяка следваща хижа, заслон, беседка
или просто място в гората. J Не мога да пренебрегна и неговата
комуникативност. Освен,че е приятна и
весела компания за компанията си обожава да се запознава с нови хора. И така,
бъхтите си по пътеката с втренчен напред поглед да не го изгубите и след някой
завой се спъвате в раницата му, а тя е хвърлена посред пътеката, метнал се е до
нея по корем, запознал се е и вече си разменя телефонните номера с новите си
приятели, които е заварил да почиват там. Ето така:
И Калоян
беше лесен.На 21 г. Единия ми син притежава моята склонност да казва импулсивно
Да на интересните неща.Другия харесва други предизвикателтваи все още не съм
успяла да го помъкна с мен в планината.
Това бяхме
тримата ентусиасти, тръгнали от вр. Ком в началото на юли 2015 г., единия от
които се държа много мъжки и успя да преодолее доста пришки, болки и липси.
Това беше едно доста тежко и за мен преживяване, което ще споменавам паралелно
от време на време.
Още не мога
да анализирам /а и има ли смисъл/ кое ме накара да го пожелая за втори път
малко след първото преминаване. Дали усещането за неуспех понеже не се
справихме в рамките на планираните 16 дни или усещането за непълен успех понеже
тежката ми раница ме огъна, преви, подчини, боля и общо взето се влачех през
повечето време.( Или пък е онзи копнеж
по свободата,в който се влюбваш щом се качиш там,където пътищата свършват.
Сякаш всички вие там, с раниците сте от друга раса.
Второто КЕ
2016 щеше да е в по-различен състав. Вместо Калоян с нас щеше да дойде Митко /
най-подредената раница, която съм виждала, макар да подозирам и други раници в
подреденост/. Митко отдавна не се е качвал в планината и се оказа, че не
познава добре Стара планина, което е добре,ще му бъде много интересно. Отново
тръгваме само трима и току що ми хрумва,че има някаква повтаряемост. Нашето КЕ
2015 започнахме трима, а завършихме четирима, КЕ 2016 се повтори съвсем същото.
Нощувките в гората са ми леко притеснителни и заради това предпочитам да сме
повече. Една от нощувките е между Чумерна и Котел и миналата година там кучето
цяла нощ будува, очевидно имаше защо. Тревожат ме евентуални срещи с мечки,
змии и вампири /страха от глигани е поизчезнал/. Яница каза да си взема чесън,
за да намаля бройката на страшните видове, но се налагаше да правя компромиси с
тежестите в раницата и не си взех. После ще му мисля.
И, както
често се случва плановете се объркаха още преди да сме тръгнали сериозно. КЕ
2015 беше планирано за 16 дни,а го направихме за 18. Лошо време на вр. Вежен ни
свали до х. Вежен. Кофти, защото не искате този хижар да ви посреща на никоя
хижа. Разбрахме,че тази година хижарите тук са сменени,но така или иначе тя е
далеч надолу от маршрута. Ние се довлякохме и вижте кой докъде стигна,влизайки
в стаята:
Следващия изгубен ден беше х. Козя стена. Отново лошо време,в комбинация с добра компания ни остави няколко хижи назад. За Козя стена всички знаете. За мен най-силната й страна е липсата на път.
Следващия изгубен ден беше х. Козя стена. Отново лошо време,в комбинация с добра компания ни остави няколко хижи назад. За Козя стена всички знаете. За мен най-силната й страна е липсата на път.
КЕ 2016 беше планирано за 18 дни. Малко по-различни хижи и никакво
препускане. Но го направихме за 16. Така се случи! Много рано сутринта на 02.07.2016 г. Ден 1,
се срещнахме с Павел и Ели, които предложиха да ни закарат и изпратят до вр.
Ком.Едно страхотно начало. Не съм суеверна, а и го използвам само в положителен
смисъл, но приехме, че като тръгва толкова приятно и те изпращат хубави хора,
то и целия преход ще ни върви по вода. Взехме си довиждане и потеглихме. Аз, с
моята нова, събрана набързо, но внимателно измерена 9 кг. раница направо летях.
Сърбяха ме краката и точка. Вървяхме и си подмятахме глагола „ Ходиш“ като
топка от време на време. Някакси ми остана като емблема на целия преход, като
емблема на успех.
За съжаление за мен края на прехода имаше дата и тя беше 18.07. т.е. 17 -тия пореден ден,което означаваше, че
ще се евакуирам към София преди да зърна морето.Преди дори да зърна оная
табела, на която ни казват,че „Оттук можеш да видиш морето“. То може и да може,
ама ако ти се катери по дървото. Имах ангажимент, неподлежащ на варианти, така
че си понесох задължението още отначалото като втора раница.Ходиш...
Вървяхме по билото и след Петрохан непрекъснато ни съпътстваха облаци,
пркрасно време, дори си поваля. Първия ни ден. Няма да мисля все още за
прибирането. Горе съм, Ура! Както казва Ангел „И камъни да падат...“ Малко
преди последния КЗМ , преди голямото спускан към х. Пробойница Митко взе да изостава. Идеята
беше да стигнем до рибния ресторант по средата на пътя към Лакатник. Поне на
глас, а тайно и до самия Лакатник. На почивката разбрахме защо Митко куца, къде
и какви са му болките, разбрахме и че последната цел за деня ни е х. Пробойница
след като той си събу чорапите. Гердан от пришки, някои вече с рани под тях по
и под всички пръсти. Тежко положение, но
успяхме да се доберем до хижата малко преди да завали най-сетне пороен
дъжд,който цял ден се кани. Първо си представяхме, че ще намерим навес, под
който да опънем шалтетата около жижата, но такъв изобщо нямаше. След
по-прецизен оглед се оказа,че единия партерен прозорец е подпрян с дървено
клинче и се отваря. Отвътре дори беше сложен стол за по-лесно влизане, а отвън
има пейка. Положението вътре беше лошо. Тотално изтърбшена, хижата не прилича да е работила само до
преди 2 години. Личи си и че е ровено. Прилича повече на обиталище на духове.
Разчистихме една стая на 2-ри етаж, залостихме вратата с 4-тото легло и
постлахме шалтетата и чувалите върху леглата. След като Митака си обработи
раните, колкото можа, още по светло си легнахме. С надежда. Не помогна. Раните
си бяха рани и сутрешното спускане към Лъкатник влоши още повече положението.Намаше
начин. Качихме го на влака за София да си оправя раните, да изхвърли половината
багаж и го чакаме на Кашана.
Хукнахме към Тръстеная.Имахме да наваксаме времето, прекарано на гарата и в
тоя си устрем се оказа,че почти сме тичали. Не зная защо направих асоциация с
препускащи коне. На Тръстеная не успяхме да се изкъпем, циганите и малините
бяха подранили, което ни тласна към по-горната мандра Чемерника. Хубаво
местенце с много любезни и приветливи хора. Изненадахме ги с необичайната молба
да си платим само баня и салата, но на салатата трябва да обърна специално
внимание. Не съм яла по-вкусна салата, при това без да съм гладна. Сиренето,което
правят е толкова хубаво,че бях сигурна,че е овче, а не беше. Пуснаха ни дори да
разгледаме стаите в хотелската част
и не коментирам,вижте:
Продължихме към х. Лескова по много приятна и бърза пътека в гората. Бях вдъхновена от новата си походка и сили. Не отстъпвах почти по нищо на Ангел пред мен. Този път не успя да се отдалечи /не,че имаше кого да догонва/.С добро темпо достигнахме х.Лескова, която има нови , много любезни стопани и, въпреки , че всичко беше повече от чудесно там прекарах най-тежката си нощ. Всичко ни болеше- стави,мускули, стъпала, дори пръстите на ръцете. Ставането беше с много пъшкане, охкане и повдигане на лакът. Вичко това до 20 – тата стъпка, после всичко си влиза в ритъм. На Мечулица направихме кратка справка с тетрадката, написахме благодарности на групата преди нас за динята и хукнахме след Йонко, който беше с половин ден преди нас.
Продължихме към х. Лескова по много приятна и бърза пътека в гората. Бях вдъхновена от новата си походка и сили. Не отстъпвах почти по нищо на Ангел пред мен. Този път не успя да се отдалечи /не,че имаше кого да догонва/.С добро темпо достигнахме х.Лескова, която има нови , много любезни стопани и, въпреки , че всичко беше повече от чудесно там прекарах най-тежката си нощ. Всичко ни болеше- стави,мускули, стъпала, дори пръстите на ръцете. Ставането беше с много пъшкане, охкане и повдигане на лакът. Вичко това до 20 – тата стъпка, после всичко си влиза в ритъм. На Мечулица направихме кратка справка с тетрадката, написахме благодарности на групата преди нас за динята и хукнахме след Йонко, който беше с половин ден преди нас.
Съжалявам,че не си водех записки на времената, но в сравнение с миналата година, когато
едвам ги покривахме/заради мен/ и мислех Микесли за бог, сега ги сваляхме с по
около час, час и половина за дългите преходи. Толкова беше добре, че след
някъде около Зла поляна започнахме да си мислим за х. Чавдар. Дори за собствен
стимул звъннахме на хижаря и той допълнително ни подмами с храна и подслон,
нещо, от което щяхме да бъдем лишени на Витиня, която предлагаше спане в чувал
под навеса на бензиностанцията или някъде наоколо. Като цяло не бяхме
предвиждали допълнителни 5 часа за х. Чавдар, бяхме тръгнали късно и въпреки добрата ми форма се колебаехме. Но не
за дълго. Ако не сте слизали от Зла поляна към Витиня скоро не го правете. Поне
не и докато не довършат пътя. 10 километровия път е прясно посипан с чакъл
точно от едната до другата канавка. Който не му се вярва, че е гадно, да върви
да пробва. Краката ти стават на пихтия още преди да си минал и средата. Дори не
ти се спира да починеш. Тук за пръв път излязох от образ на човек, наслаждаващ
не на планината и прехода. Замечтахме се за проснати чували под навеса на
бензиностанцията на Витиня и забравихме за Чавдар. Но стана така, че от
очакване за нищо получихме всичко. Туристическата спалня работеше и о, изненада!
– топла вода, храна и легло. Цецо,който стопанисва спалнята в момента се
засуети около нас, притеснен, че още не успял да постегне спалнята и тя се
руши.“ Е,да,мизерно е, Цецо, но ние сме комеминейци, не ни ли разпозна? Трудно
ще ни уплашиш.“ Малко топло посрещане и гъделичкане по егото колко сме яки, че
ще го ходим всичкото това и сме ти в краката.
Бяхме се догонвали и с други хора, някои от които не успяха да слязат
сами и Цецо отиде да ги свали с колата и помоли да му довършим готвенето, да си
направим сами салатите и да се обслужим, колкото ни трябва. После се присъедини
към нас, настоя да му пробвам ракията даде ми още да си имам и изкарахме много
приятна вечер . Разменихме си телефонни номера и от последваща комуникация с
него разбрах,че ще се виждаме и занапред. Изпращането като посрещането - топло и с пържени филии. Витиня ми оставя
един неочаквано хубав спомен за Хора и огромно звездно небе.
Бях си обещала, че на това преминаване няма да превивам гръб, колкото и да
ми е тежко ще се правя,че не го забелязвам и дишам и гледам с много отворени
очи. Което значи, че надувах свирката весело на всеки 5 минути и водех групата,
пробивайки храсти и къпинаци по тайната пътека към Арабаконак. Така де, нашата
си пътека, но не изглежда да е минавано от нещо по-високо от метър и със зурла.
Затова надувах пак свирката и виках „Ехеееей,ние смееее“. На път към
Кашана,когато Митака най-после се обади да потвърди,че идва, както си ни беше
уговорката. Очевидно се беше събрал и групата набъбваше. Веднага се обадихме на
х. Свищиплаз да проверим и тъй като късмета изобщо не ни е напускал от началото
до края се оказа, че и на тази хижа ще ни очакват много хора, топла вода и
компания. Само че преди това трябваше да си вземем Митака от Кашана. В уречения
час всички бяхме там, но не всички тръгнахме в една посока. Той беше дошъл чак
дотам с колата да се поразходи, да каже,че е съпричастен, но не може да
продължи с нас за жалост. Предполагам, не е лесно да се подготвяш дълго време и
да ти се наложи да се откажеш, дори ме втриса като си помисля,че бих могла това
да съм аз. Пак си взехме довиждане и хукнахме към билото,за да го прехвърлим.
На пътеката срещнахме мъж и жена с дете и прекарахме около 30 минути с тях,
връщайки ги към спомени от 1991г, когато тяхното Ком Емине ги е запознало.
Много приятни срещи..
На х. Свищиплаз заварихме много народ. Деца с учителките си на екскурзионно
летуване и тук там по някой обикновен планинар с необикновена история.Започнах
да си мисля за планинарите като за рибарите – всички имат поне по една необикновена
история с риба или бик. Та човека каза да внимаваме на х. Планински извори,защото имало бик.
Той го бил срещал. Веднъж, между чешмата и хижата. Понеже е открито се скрил
зад един кол от зимната маркировка. Бик обикалял, обикалял и се отказал.
Ние,разбира се доста се оглеждахме за въпросния бик,когато се качихме, но имаше
само коне. Тръгнахме към чешмата и изведнъж пред нас изскочи бика. Голям и
сърдит. Бил се скрил зад кола. Звучи като фантасмагория, но всъщност е точно
такова.Поне втората половина на историята. Хижаря също допринесе с една или
повече истории и малко объркахме часа за лягане,но и оттук ще имам приятен
спомен. Приятния спомен е свързан също така и с пренареждане на плановете,
новото положение позволяваше да скъсим времето и се вместим в 16 дни.Така можех
да видя не само онази табелка,но и морето.
Ден 5 Свищиплаз – Ехо. Доста натоварен ден.
Първо подходихме към билото фронтално с идеята да го качим на един дъх и да
почиваме после вървейки. Е да, ама то се оказа доста далеч и нанагорно и
направо ми взе дъха. Имах спомен от миналата година,че като се качиш веднъж и
после горе долу се върви по равно. Сериозно? Нямам представа защо така са ми се
объркали представите за равно, но мисля,че в този ден изкачихме и слязохме
повече върхове в цялото Ком-Емине. Имахме и екстри, съпътстваха ни облаци през
цялото време и не ни позволяваха да почиваме за по повече от 5-10 минути,
понеже ставаше студено.Сядаш, докато ти се разтвори витамина в канчето и
айдееее.
Сега за х. Ехо. Хижарката е много намръщена
и с такава физиономия посреща,да. Още не съм срещала човек,който да каже нещо
различно. А тя пък смята,че всички останали са намръщени. Каза,че чете
коментари и хората пишат лоши неща за тях, но не се сеща,че сами ги
предизвикват. Бих си позволила да дам съвет към туристите /понеже ме е страх да
дам съвет на нея,може да ме изгони J
/,които посещават х. Ехо, бъдете ведри въпреки това и веднага ще видите
промяната отсреща. Ние така правим и се получава. И тук ще спомена невероятните
й готварски умения. За втори път се храня тук и разбирам,че храната не е
случайност.
6- тия ни ден предполагаше
по-лежерно ходене и отново тръгнахме късно. Някъде след 7ч потеглихме добре
опаковани с шапки и ръкавици към х. Козя стена за закуска, където Радо ни
подкрепи много добре с филии с лютеница и сирене и чай. Целия ни ден беше силно
ветровит, а после в х. Добрила разбрахме,че на вр. Ботев скоростта на вятъра е
непробиваема. За пръв път виждам х. Добрила празна. Готвача каза,че щом сме
толкова малко за вечерта ще ни поглези и ни приготви доста солиден пакет с
храна, повече,отколкото си бяхме поръчали. Симпатяга. Мислеше си,че ни прави
услуга като ни натовари с още 2 кила J Беше много мило, но едва стигнахме до Купена на следващия
ден и седнахме да изядем, колкото можем,за
да не го носим. Във всеки случай добре ми дойдоха и храната и почивката, защото
още със ставането не се чувствах в добра форма и се движех по-бавно от
обичайното. Все пак успяхме да стигнем до заслон Ботев за 6 ч. Почивахме малко
и чак сега започвах да се съвземам.
Слизането по Юрушка грамада се
получи много забавно, понеже излизайки от едната пътека, за да влезем в друга пътя ни беше препречен от биче. Значи
все пак имало бик в историята,макар и не съвсем порастнал. Едричко, рошаво и
сърдито ни гледаше и риеше. На 10 метра от него, придържайки се до големите
хвойни и готови да се метнем настрани почнахме да свирим,чукаме с щеки и
викаме. То започна да рие, но май нямаше ясна идея,защото ни обърна гръб и
замуча. Мучи и рие, рие и мучи, ама не мърда от пътеката. Ангел най-отпред и
отдалеч започна да го замеря с камъни, докато го подкара и не, че искахме да го
сваляме към х. Мандрата, но то си вървеше точно по нашата пътека и точно пред
нас. На едно паднало дърво вече в гората бичето тръгна да го заобикаля и
решихме,че това е нашия шанс да го изпреварим, прескочихме дървото, но бичето
като че ли разбра хитрината и се затича по обиколната пътека и пак застана пред
нас и намали темпото .Успяхме да го заобиколим чак под гората в откритите
пространства. Сякаш си предлагаше услугите на придружител.
Миналата година си имахме кученце
придружител Ехо, с която споделихме много километри, храна и вода и си беше
станала част от екипа, последвала Сашо, с когото пък се намерихме и продължихме
от Предела в Ком-Емине 2015г.
След нощувка в х. Мандрата /Влади
страшен пич/, за която мога да кажа само положителни и хубави неща, на 8 –мата
сутрин потеглихме към Бузлуджа. Не и без последен опит на бичето да се
присъедини, разбира се, но пътя е тежък и труден за млади бичета и го
подгонихме да си хрупа трева сам. По някое време звънна Цецо от Витиня да
поиска снимки за някакво предаване и каза,че неговите хора /група от 8 човека
от Етрополе/ в момента са на Мазалат и ще потеглят към Узана. Е...какво да
кажа, нарича се амбиция. Сверихме си часовниците, рано беше, може би още не са
станали и запрепускахме с всички сили натам. Целта е ясна, да си премерим сили
с времето! Много искахме да ги настигнем преди Узана. Щеше да е въпрос на чест
/само за нас си/. Някъде около пеещите скали
започнахме да виждаме хора срещу нас. И после още хора. И след тях хора.
Невероятно, не сме видяли и 10 човека по пътеките, откакто сме тръгнали, а сега
се намирахме като на паркова алея.
На алея, но с едни други хора, на
които не е нужно да обясняваш ,че не си вманячен по планината, преходите,
времената за тях и т.н. И изобщо забелязвам лека пукнатина в отношенията си с
доста „нормални“ хора напоследък, които отказват да приемат новите ми състезателни
страсти.“Ама защо?“ „Е ти що питаш, вълнува ли не наистина или само си питаш,
щото не го разбираш?“ Срещнахме и една
жена,която веднага след „Здравейте“ започна да обсъжда лошото качество на
хижите, за нея нямахме особено много време за приказки.,но това остана
единствено изключение.Беше ден за социални контакти, много пълен, запознахме се
с човек, с който се оказа,че имаме общи познати и подозирам не беше последната
ни среща. Придружаваше го много усмихната и чаровна дама, ако се сети кой е, да
се обади J. Един възрастен планинар пожела да ни снима и
след това ни намери в интернет по
снимката. Купища хора, бяхме забравили,че гоним групата от Етрополе. В края на
всичко това ни очакваше почерпка от хижарката на х.Мазалат с чай. Едва ли сме й
изглеждали много смачкани, бяхме много позитивно заредени от срещите и освен
това преследвахме цел, достатъчно условие да си нахъсан. Каза,че сме били с
големи раници, съответно не сме случайни и иска да ни почерпи. Много мило, ще
го запомня.
Групата беше тръгнала преди половин
час, но предвид заряда и формата решихме да почиваме още половин и да ги гоним
след това.На лесния терен се придвижвахме бързо. Още хора по пътеките, днес е
Коледа! Преценихме,че хора, които ще вървят днес само до Узана няма защо да бързат
и със сигурност ще почиват на х. Партизанска песен. Така се бяхме залетели, че
аз залитах, докато си свалях раницата до техните. Впрочем първо им видяхме
раниците до оградата, после ги преброихме колко са и обяснихме,че ги гоним от
х. Мазалат.Та даже от х. Мандрата. Направиха ни място и поседяхме известно
време с тях. Бих се присъединила към техния клуб, ако и останалите членове са
толкова симпатични млади хора. Подозирам,че и ние им направихме впечатление,
особено,когато споменахме,че в графика ни е Чумерна – Котел наведнъж.
Със съжаление ги оставихме и потеглихме, защото
нас път ни чакаше. Бих искала да ги срещна отново и вчера разбрах,че това ще се
случи съвсем скоро,ура! Наближавайки х. Узана влязохме да платим по една ракия
за вечерта за всеки от групата от Етрополе и продължихме към Бузлуджа. Личеше
си,че е съботен ден. Хижата пращеше по шевовете от хора. Предимно по-възрастни,
дошли с рейсове на екскурзия и си бяха затворени групи. Настаниха ни в
пристройката /добре,че бяхме звъннали преди това/ с още няколко младежи. Но
почакахме, защото хижаря /седнал с приятели отвън/ ни уведоми,че „хижарката ей
сега ще дойде,само да настани всички други и да изпържи картофите“. Не ми влиза
в работата, може би си имат договорка той да седи с приятели, докато тя
настанява двеста човека и пържи картофи за всички. Въпреки това и той не беше
несимпатичен.
Но спането...ах, спането. Единия от
младежите се беше напил /предполагам/ и
гръмко хъркане събуди цялата стаята. Съветвам всеки, който тръгва към хижа да
си има чифт тапи под ръка и още едни за някой, който е забравдил да си вземе. Като
мен. Бързо забравихме за сън, чудих се дали да не си взема щеките и да боцкам
хърколака от моето легло. Обръщаха го, говорихме си на висок глас, нищо не
помогна. Накрая само поглеждахме да стане бързо час за тръгване. Заспало
тръгване, но думата Хърколак предизвика два дни смях после. Придвижването
тръгна много трудно, но пътеките ни в парк Българка са разширени, в огромните джунгли от папрат има магистрали и
това даде голям тонус на нашата дружина да стегне редиците и темпото. На 7-мия
час от тръгването в 9-тия ден от прехода пристигнахме на х. Химик. Миналата
година спахме на самия проход в т. Нар. х. Предела и това не е никаква хижа и
дори аз, която твърдя, че на този преход не е добре да тръгвате с претенции ще
ви кажа,че се погнусих.“ Хижаря“ също не ни се видя стока и тази година много
държахме да го избегнем. А пък имахме и избор. Х. Химик е чудесна и само на 20
минути от прохода.Нищо не ви пречи да обуете джапанките, да хапнете долу и да
се върнете за спане, Както направихме ние. Само че ние, за разлика от вас
срещнахме Радо, като процента да срещнем Радо точно тук и така случайно е 1 :
1000. Радо е една приятна част от миналогодишния ни преход.
Х. Грамадлива преди това също е вариант и
по-добър вариант от нея е ски база Грамадлива, където винаги има човек. На
хижата не знам какъв й е случая. Чухме добри неща за хижарите, но съжалявам, че
не снимах бунището точно до чешмата. Просто ме домързя да се върна още 10
крачки, а трябваше, защото сега излиза, че са празни приказки. Марин от ски база Грамадлива е чудесен човек,
много ни допадна. Мина сутринта през Химик и заедно слязохме до Предела да
закусим, преди да подхванем нанагорнището в посока Чумерна. От известно време
следяхме в интернет как се придвижват група момчета,тръгнали от вр. Миджур. Ако
можехме да ги настигнем щеше да ме зарадва, с по-голяма група е още по-приятно.
Когато си писахме вече бяха само с ден напред.Те също се чудеха за Чумерна -
Котел.
Отбихме се и на х. Буковец,
естествено.Имаме хубави спомени от миналото лято там. Продължихме да обсъждаме
вариантите Чумерна – Котел в посока ще стигнем ли и ако нещо се случи къде е
добре да преспим,къде е водата и т.н.
Хижарите на Чумерна са спортисти, бегачи. Владо е на 60 г. Миналата
година е минал Витоша 100 за 10.40 ч.Тъкмо той ме стимулира „Ама как няма да го
минете, ей го къде е, никакъв проблем, то какви възрастни хора кретат и го
минават“. Даже се опитваше да ме убеди,че не е необходимо да тръгваме в 5ч.
като можем да си поспим още поне час и половина и пак да стигнем по светло.
Ха,въпрос на гледна точка.
Все пак тръгнахме в 5,15ч.
За Чумерна - Котел какво да кажа, успяхме! Да, много пъти
изразих съмнение, но нито веднъж не си помислих, че е възможно да не успеем. В
крайна сметка маршрута е лесен, трудноста е в многото километри. Разделихме
маршрута мислено на три етапа – до Агликина поляна, до изворите на Камчия/май/
и после не съм много сигурна дали имахме опорна точка. Може би онова опечено
поле на 10-тина км от Котел.Ако ти остават само 10 от 56 нагласата е, че си
почти стигнал, така че е напълно възможно и да не съм ги отброила. Тръгването
беше добре, придвижването в Темната гора е лесно. Само че бяхме само двама и
рано сутрин не ни се говореше. Спеше ми се като на пукъл. Свирках от време на
време, спирахме за кафе, за храна, за витамини, за самото спиране и аз продължавах
да го карам на заспиване ей така, ходейки. Не ми е за пръв път да заспивам,
както си вървя, но още не съм падала така в движение.Надявах се да се съвзема
по някое време и започнахме да играем на думи. Пътеката в гората е много
приятна и прохладна, но твърде еднообразна и дълга. Играта ме посъбуди и слава
богу, че играхме, сигурно Ангел се съгласи защото съм имала трагичен вид. С
приближаването на Агликина поляна терена се промени, но пък започна да напича. Пак
почивка,стегнах се малко и за нула време стигнахме до изворите на Камчия първо
малко по шосето, после се качихме на нашата си пътека. Младежите преди нас
писаха,че все пак не са успяли да достигнат Котел и ще ни чакат там. Казаха,че
ще видим техния бивак от предната нощ под вр. Непомнякой и подхванахме
следващата дълга пътека в гората. Много приятно,но пак почна да ми доскучава,
лошо.
Във филма за Дизела един човек
обясняваше нещата така : „Когато мозъка ти казва – вървиш, тялото се
подчинява.“ Благодаря, човеко, с тази максима ще си помагам. Ходиш...
През 2015г разделихме пътя и преспахме на Изворите на
Камчия. Близо до стария заслон, който е съвсем неизползваем някой много
изобретателен и имащ време ентусиаст беше направил страшно изпипан заслон от
клони
с три
места, а Сашо си опъна палатката. Облагородихме спалното с големите листа –
чадъри и спахме чудесно.
Досега се бяхме справяли със съвсем
малко вода и установих,че наистина е по-лесно да си бърз.По-бързо стигаш
почивката, винаги имаш вода и подслона е въпрос на избор. Само че маршрута е
безводен и сега се налагаше да си разпределим водата правилно.На въпросния
заслон починахме малко от нашите си – бързите почивки и ни домързя да слизаме
до чешмата. Носех две ябълки, които внесоха допълнително разнообразие и
живителен сок в уморените от мислене на думи с буква Ч мозъци. Наистина не знам как се стимулират
самотните участници в толкова дългите маршрути. Ще ми е интересно да науча.
Последните 5 километра преди
последната чешма препазгледахме запасите и оставихме допустимо малко вода като
за 5 км. Бяхме стигнали. Позволихме си по-голяма почивка и говорихме по
телефони поне 20 минути с кого ли не.. Последва не чак толкова приятно качване
и пробиване на паяжини, прескачане на паднали дървета и къпинаци по
непроходимата пътечка. После разбрахме, че младежите са минали през Зелениче,
което обяснява пълната непроходимост. За завършек ни очакваше любимия макадам. Не
беше много приятно, но точно в 20.15ч свалихме раниците пред магазина
адски
доволни от постижението. Мартин и Венко не успяха да ни дочакат да се нахраним
и си бяха легнали.Нищо, утре сме заедно. И още веднъж ще кажа – Успяхме!
Следващия ден беше с кратък преход
и решихме ние да тръгнем късно, а те рано. Което си беше грешка, защото
тръгнахме в 11.30 и точно на голямото качване след Котел как беше опечено, не е
за разправяне. Пържеше ми мозъка през шапката. Точно оттам на съседния склон
видяхме и кого сме подплашили в дерето при реката. Бяха поне
40, свирката им промени траекторията на движение.
Срещата с момчетата беше на ресторант Бабой на Върбишки проход.Прекарахме
си чудесно и маркирахме ресторанта за бъдещата сватба на Мартин. Направихме
първите си общи снимки и потеглихме вече заедно.
Дори не усетих кога сме стигнали до Голямата
нива. Взаимно си помагахме с компанията, която си давахме. На Голямата нива се
полага голяма почивка и пуснахме Ангел като най-як от всички да слезе до
чешмата. Но той се върна с проблем – нямаше вода. Не бяхме останали без запаси,
но липсата на вода тук беше неприятна изненада. Темпото беше доста различно от
нашето обичайно досега,но, освен че Венко имаше проблем с краката, терена се
оказа тежък, много обрасъл и се налагаше да си пробиваме път с щеки. Той
предложи да вървим напред и да ги чакаме накрая,но ние бяхме взели своята доза
ходене сами и предпочетохме да им досаждаме . Много дълго и нанагорно
пробиване. При следващата пресъхнала чешма тонуса рязко спадна. Притеснихме се
сериозно.Още един също така пресъхнал извор, една посочена не като питейна вода
точка на GPS-а а ние
имахме по около има няма 200 гр. на човек и две ябълки.. Тази година „Ужасът на
Риш“ се нарича СУША. Преди една година
кръстихме с това гръмко име кучето Ехо,понеже
шмугвайки се непрекъснато в шубраците след всякакви животни нападна
малко сърненце и се наложи да го спасяваме.
Ябълките спасиха малко положението, но като че ли за пръв път се почувствах
толкова притеснена, че когато слязоха в дерето „Последен шанс“ , оставиха ме с
раниците и се забавиха, тръгнах да ги търся. Отдалеч разбрах,че има вода и за
пръв път си натоварих раницата с пълен капацитет, въпреки, че вече нямаше
необходимост. Ободрихме се и разговорите се възобновиха. С
повече хора въобще не усещаш километрите под краката си. Ходиш...
Крайната ни цел- бунгалата на ГС Немойдере се оказаха изненадващо приятни и
лесно достижими. Знаехме, че тук няма храна, но пък кой планинар тръгва на
поход без парче суджук и шишенце ракия в раницата. На този проход няма нищо и
повечето спим на беседката под пътя, както направихме миналата година. Един км.
по-надолу по пътя, пред бунгалата сега намерихме вендинг автомат с кола, бира и
вафли. Чудесата наистина нямат край тази година и започнах да си мисля, че
общата положителна настройка внушаваше да ни се случват.
На другата сутрин опитахме да станем и тръгнем рано, но краткия преход
внесе лек мързел в редиците и слънцето ни изпревари. Ясно е,че на времето не
може да се разчита, но тъй като нямахме претенции, а получихме най-доброто
облачно и прохладно време досега се надявахме на още малко бонуси. Някъде около
обяд така се нажежи въздуха, че едва се дишаше и спирахме много често за
почивка и мокрене на шапките. И
претичвахме от сянка до сянка, която оредяваше все повече. Усещаше се
драстичното сваляне на височина последните два дни и в многото узрели круши по
пътя, на които отдавахме заслужено внимание. В село Планиница, селото с
най-красиво име и турско население с български корени слязохме по доста
неприятен коларски път и се отдадохме на
дълга почивка пред хоремага. Напълнихме си по една безвкусна пластмасова
чушка със сирене. Следва история с Мартин и знойната красавица, сватбата в
Бабой и все неща, които няма да разкажа, но тук им е мястото.
Мръсно е. Навсякъде боклуци. Нахранихме
и напоихме едно коте съвсем сдало багажа от обезводняване. По тези села видяхме
доста котки – скелети и изглежда за уличните животни живота тук е много труден.
Иначе селата са пълни и кипи живот. Ядат. Но остатъци за животните не се
полагат. Мое си мнение. За самите селяни не мога да кажа нищо лошо, любезни и
отзивчиви.
Достигнахме рано в село Дъскотна, нашата крайна цел за деня. Ральо ни
закара до магазина и после остана с нас за по бира. Ральо – президент! /или
поне кмет!/. Страхотен човек, каквото и
да кажа, малко ще е. Второто ми впечатление е още по-добро. Човека обича
хората, децата, спорта и макар да му се говореше и за политика ние се
направихме на ударени и отбягнахме темата. Рано беше за завръщане. Не още.
Ходиш...
Потеглихме рано за дългия предпоследен преход и първите 10 км изчезнаха
неусетно. Този ден придвижването вървеше трудно заради контузиите на Мартин и
Венко. Въпреки горещината запомних терена като лесен и много приятен за ходене.
А и имахме цел – вечерта щяхме да бъдем на рожден ден. Първата нощувка, в която
нямаше да мислим предварително къде ще спим. Когато се чухме по телефона в
Котел, Тошко каза, че ще си отпразнува рожденния ден с нас в Козичино.
Страхотноооооо. Много се зарадвахме, естествено. Купихме му битов подарък и култово магнитче от
Котел, емблематичния за всеки Комеминеец град и набрахме комеминейски букет за
Вики. Изключително много се зарадвахме да ги видим, а Тошко ни посрещна 2 км
преди селото. Изкарахме Рожденния ден с
тях и приятели в двора на туристическата спалня, където преспахме всички . За
храната ще премълча, нали си го знаете Тошко...
За съжаление Марти и Венко не
бяха с нас тази вечер. Те имаха запазена стая в „Мелницата“ и бяха твърде
уморени, за да се присъединят. Сутринта пихме от специалния билков чай в
специалния мини чайник на Тошко и ни изпратиха към срещата с момчетата., с
уговорката, че ще ни чакат на Емона. Благодарим ви, Тошко и Вики,трогнати сме,
макар че може би сме били малко уморена компания. Прав си, Тошко, по планините
срещаш хубави хора.
Ден 16, ден последен. Тъжния ден. Ходиш....
Края на най-хубавото пътешествие в живота ми досега. Свирката подрънква
през врата ми на всяка стъпка и ми припомня, че все още съм тук и не съм се
изгубила в болката от една огромна загуба на любим човек, която бях помъкнала
като втора раница. Пътя е лесен, но доста мълчим. Още в началото Ангел ни
превежда по изгубена пътека, много заобикаляща нашия път. Никой не разбра защо
и той самия, но го следвахме като стадо безропотно. Сякаш самия ни път не
искаше да свършва. След възвишение стреснахме стадо крави хулиганки, които току
що бяха унищожили посевите от тикви на цяло поле. Те препуснаха и ни препречиха пътя. Цяло стадо атлетични
крави с до една обърнати глави към нас, ядосани,че сме ги хванали на
местопрестъплението. Стояха неподвижно докато ги наближихме и после внезапно се обърнаха и като една
препуснаха като коне към друг зулум. Опитахме да ги заснемем,но бяха наистина много
бързи.
Христо и неговия приятел бяха с велосипедите си вечерта в Козичино и днес
щяха да карат към Емона. Предложиха да ни скрият вода някъде по пътя, за да не
носим, но тъй като така или иначе вече се бяхме натоварили, решили да намерят
един водоизточник,за който бяхме говорили на 16-тия километър. Изпревариха ни и
после се обадиха да кажат,че са ни оставили стрелка към водата.Ето я:
Нямаше как да не снимаме този шедьовър.
Седнахме да починем пред ловния дом и да съберем сили преди 5 километровия
ад. Момчетата нямаха представа какво ги чака, затова ги спряхме за почивка и
ранен обяд тук. С последвалия адреналин храната много бързо и правилно щеше да
се усвои. Хапват си последния салам, събираме боклуците и затягаме коланите. С
много стегната стъпка, максимално незабележими запушваме носове и се вливаме в
трафика, плътно долепени до прашната мантинела и влагаме всичките си усилия да
вървим много бързо и да не бъдем обърсани от нито една кола по натовареното
шосе. Нашето място не е тук и шофьорите също мислят така. Голям екшън е и
трасе, по което всеки комеминеец поставя своя 5 километров рекорд. Ходиш...
Последни 12 километра и край, Чао, любов моя, планина моя. Вече вървим по-бавно. Психологически си приключил и краката пускат всички болки да избуят. Боли. Боли в краката, но и в душата положението е
същото. Уж достигаш предначертана цел, а
те залива униние. Вече не вървиш към
цел, а към края на истинската цел,която се е оказала Пътя.
В село Емона ни очакваше снощната компания, ехе, не знаех,че ще са
всичките. Купихме си напитки, грабнахме
момчетата и с раниците потеглихме към последната точка – фара. Преди фара ни
засича кола, изскачат шумни младежи и награбват Мартин и Венко. Посрещат ги с ледено узо в стъклени чаши. Еуфорията им е заразна. Направихме си общи
снимки и те слизат до ръбче по-надолу в скалата, заради което силно стискам очи
и палци всичко да е наред. Щастливи са и
не го осъзнават съвсем като че ли. Тръгнали
са от много далеч с тежки раници и ентусиазъм и са устояли, заслужават своя
триумф. Ще вмъкна и,че въпреки болежките
не чух нито един от тях да измрънка или да се оплаче. Нито веднъж.
Сега дописвам пътеписа си на вилата,
бъркам с една ръка сладкото в тенджера на огъня, а очите ми оглеждат хълмовете
пред мен и им взимам мярката. Колко високо,колко за време...
Не ходиш...
